История, Територия, Забележителности

По това време три сестри се омъжили в различни селища, които били кръстени на младите жени – Балша, Яна и Бояна.

Друга легенда разказва, че с. Балша носи името на местен болярин, който бил основния спомоществовател на църквата в селото и намиращия се над него манастир “Св. Теодор Стратилат”. Село Балша е родното място на големия български родолюбец Иван Денкоглу. Първата обществена сграда в селото е училищната, построена през 1912 г.

⟶  Още информация в Уикипедия

В записана местна легенда се казва, че първото име на селото е Пъшлево. Една циганка временно се установила в него.

Изключително доброто гостоприемство на хората от селището, трогва сърцето ѝ и тя го именува Доброславци, което ще рече, че жителите на селото занапред ще се славят с добро.

В друга легенда, етимологията на името се свързва със заселването на добровнишки търговец, който съградил ханче в селското землище. За пръв път с. Доброславци се споменава в турски протоколни регистри на сифийските кадии от 16-19 век. През 1875 г. отец Велко Минков открива килийно училище в Доброславци, в което започват да се учат селските деца.

⟶  Още информация в Уикипедия

Селото е било наречено Могилка. По време на една от чумните епидемии, селото се затрило.

Останал само родът на Глухчината, който се заселил между р. Блато и Крива река. Бързо се замогнал, а челядта му се умножила. Всички започнали да го наричат Житара. Днес в с. Житен все още съществува Глухчина махала, в която живеят потомци на стария Глухчината или Житара.

През 13 век в с. Житен е построен манастир, който по време на едно от турските безчинства бива опожарен.

Възстановен е през 1880 г. След време започва отново да се руши, а сега е изготвен проект за неговото ново въздигане.

⟶  Още информация в Уикипедия

Pреди Освобождението, селото фигурира под името Войниковци.

С това име е записано и в турските регистри. Предполага се, че в далечното минало край големия извор, под клепалото, е имало постоянен гарнизон.

За миналото може да се гадае и по наименованията на местностите, в които звучи чистото славянско слово. В това ще се убедим и от изследванията в областта на топономията: “Карпузов рът”, “Ръждавица”, “Голямата” и “Малката падина”.

Преди завладяването на тукашните земи от османските войски, край селото имало два манастира, които са били разрушени. В с. Войняговци фолклористи са записали над 300 народни песни, в които народният гений е възпял хайдутите, бродили в горите, опасали селото като защитен пояс.

⟶  Още информация в Уикипедия

Появилата се през 11 век чума, принуждава жителите да се заселят в Лозенската планина. И днес съществува местност, която се нарича “Куманичките кошари”.

След около половин век, родствениците на първите куманичени се връщат в родната земя. В началото на 15 век, селото се преименува в Кумандже, но в края на века и в 16 век продължава да носи първото си име Куманиче.

Интересен е фактът, че през 1859 – 1860 година жителите на селото събират средства, които предоставят на Софийската Света Митрополия за построяването на катедралния храм “Св. Неделя” в столицата. В първата половина на 20 век, селото се преименува в Кубратово, име, което носи и до днес.

⟶  Още информация в Уикипедия

Една легенда разказва, че Локорско на езика на траките означава селище, разположено на слънчевата страна на планината. Чешките археолози братя Шкорпил ни връщат хилядолетия назад в историята на селото. В книгата си „Могили" те са описали сечива, намерени на територията на Локорско още от каменната епоха.

Паметник на Самоковската живописна школа е църквата „Св. Николай”. Построена  е в началото на ХІХ век през1834 г. Иконите са от Димитър Зограф, а стенописите от Коста Вальов.

Локорско със своето местоположение е било едно типично възрожденско селище. През бунтовната1876 г. в състава на четата на Христо Ботев е включен комитата Илия Лазаров Джагаров от Локорско. Братята Михаил и Пежо Лимборови са доброволци в Сръбско-турската война от1876 г. По-късно Михаил Лимборов е опълченец от VI опълченска дружина и участва в Руско-турската война от 1877-1878 г. Селище с богато минало, с будни българи, с поети като Христо Витков и Ботевият четник Илия Джагаров, на когото признателните локорчани издигат паметник в цял ръст близо век по-късно.

⟶  Още информация в Уикипедия

В една легенда се разказва, че около първи век от новата ера, една юначна жена, довела своите съселяни по тукашните земи.

Тя носела името Катина. Така че името на с. Кътина, произхожда от името на смелата Катина.

Християнските светилища, каменни кръстове и могили, ни навеждат на мисълта, че в землището на с. Кътина са живели хора, които са били изключително религиозни. Най-голямата забележителност са Кътинските пирамиди, които представляват скални образования с причудливи форми.

⟶  Още информация в Уикипедия

Носи наименованието си от местен чифликчия -Яне Миров. Най-старата сграда в селото е храмът „Света Троица", построен през1871 г., а девет години по-късно, през1880 г. се изографисва. Майсторите на храма са от с. Тресанче - Битолско. Зограф е Михаил Благовест с брат си.

Исторически паметник в селото е тракийската надгробна могила, която се пази до ден днешен. Върху нея е издигнат паметник на загиналите мировянчани през 1912-1918 г.

⟶  Още информация в Уикипедия

Началото е поставено от някой си Нягол от Казанлъшко със синовете си, който отваря хан. На местния диалект той бил наричан Него, а не Нягол, а ханът му Негов-хан. От там и намножилата се около него махала била наречена Негованска махала, а в последствие и цялото село приело името Негован.

Археологическите данни сочат, че на това място е съществувало римско поселище с култови традиции. Най-старата историческа забележителност в Негован датира от 240 г. от новата ера. Това са останките от римска крепост и светилище, издигнато в чест на римския император Гордиан III. Върху един от каменните сегменти е запазен четлив надпис на гръцки език, известен на историческата ни наука като „Негованският надпис" и е вписан в националния регистър на древните надписи.

През 2010 г. един малък каменист връх в Антарктида получава името Неговански камък.

На мястото на древното римско светилище в Негован, в момента е възстановен параклиса край селото и осветен на името на св. Богородица.

Всяка година на осми септември - рождеството на Пресвета Богородица, се чества празника на село Негован. Началото си съборът води от 1886 година.

На 8 септември 1886 година е осветена новопостроената черква в селото, носеща името на свети Николай Мирликийски. И днес черквата представлява внушителна каменна постройка. Съградена е с доброволния труд и средства от жителите на селото, което тогава е имало 35 фамилни рода.

Имената им са изписани в художесвено оформено каре над главния вход под средното кубе на портика. Изографисването е от Михайло Зограф от Дебър. Черквата е осветена от митрополит Партений. В черковния двор има гробове на трима свещенници и паметник на загиналите във войните негованци.

⟶  Още информация в Уикипедия

По-нататък следите на уседнал живот в района на Подгумер се губят, за да се появят отново към 11-13 век, когато в софийско нахлуват много татарски племена, узи, кумани, печенеги, брендеи и др. Може би оттогава се е запазило името на една от махалите в с. Подгумер - Татарската.

Има различни предания за произхода на името на селото. Според едно от тях, селото дължи името си на първия заселник Гумер, установил се на високо място в полите на планината над езерото, което заливало Софийското поле.

Плодородната целина под имота на Гумер била заета после от други пришълци, откъдето възникналото по-късно селище, получило и името си - Под Гумер.

През 40 години на 19 век възрожденският дух прониква и в запустелия по това време Подгумерски манастир. През1848 г. църквата е подновена и изографисана наново.

Има сведения, че в манастира е отсядал апостолът на свободата Васил Левски, закрилян от подгумерски калугер, чието име не се помни, а е останало само нарицателното му название „белия калугер".

⟶  Още информация в Уикипедия

Според предание то било изградено в местността Зад църквище. Тук имало обител, където живеели двама братя Козма и Дамян - врачове дошли от Сандански.

Лекували с извиращата наблизо минерална вода. Братята били канонизирани в светии. От там и Свети-врачове, което дава и името на селото - Световрачане.

През 19 век селото изоставило местността Зад църквище и се разположило до дешната железопътна гара. След едно наводнение се преместило малко по на изток. В източния край на селото има тракийска могила, която е обявена за паметник на културата.

През1915 г. на територията на Световрачане е започнало изграждане на бояджийска фабрика - днешният завод „Лакпром". В началото на 30-те години е изграден каучуков завод, сега завод „Еластик".

⟶  Още информация в Уикипедия

Село Чепинци е създадено в края на 12 и началото на 13 век. Тукашните жители са били вярващи християни, доказателство за това е съграденият от тях манастир “Три Светители”, в който е имало братство от 20 монаси.

При едно от турските набези монасите избягали и се установили в манастира “Седемте престола”, намиращ се в Искърското дефиле. По време на Възраждането местното население не остава в страни от общия реформаторски дух. Кумаричани с цената на много злато измолили решение за построяването на църква.

Хора от селищата помогнали за построяването и изографисването на Курилския манастир. В началото на 19 в. там било открито килийно училище, а по-късно такова възникнало и в Кумарица.

В началото на 20 в. с построяването на множество фабрики и заводи Курило, което е основният квартал на днешния град Нови Искър, започва да се развива като промишлено селище. За това спомагат също така и географското положение, наличието на работна ръка и близостта до железопътна артерия. Всички тези фактори допринасят за разрастване на отделните селища и през 1974 г. те са обединени и провъзгласени за град с името на едноименната река Искър.

⟶  Още информация в Уикипедия

При османското нашествие Курилският манастир е разрушен заедно с крепостта. Според предание, в манастира са престояли мощите на св. Йоан Рилски при пренасянето им от Търново в Рилския манастир през 1469 г.

В продължение на два века населението на околните села почитало светото място и лековитото аязмо в близост, и славело паметта на рилския светец. Надпис в преддверието на храма съобщава, че през 1593 г. със средства на жителите от околните села върху основите на старата църква бил изградена нова, посветена на св. Йоан Рилски и изписана през 1596 г. вероятно от известния живописец Пимен Зографски.

Тя е еднокорабна, едноабсидна, с два притвора, полуцилиндрично засводена. От този период са оцелели стенописът "Успение Богородично", както и образите на св. Панталеймон, на св. Константин и св. Елена в цял ръст. По времето на игумен Викентий през 1816 г. църквата отново е изписана.

През 1830 г. към нея се пристроява вътрешно преддверие, в което е изписан образът на патрона – св. Йоан Рилски. Българският светец е включен към композицията Моление (Дейсис), редом с Исус Христос, св. Богородица и св. Йоан Кръстител. В изграденото през 1849г. външно преддверие интерес представляват сцените „Изгонването от Рая" и "Възнесение на пророк Илия".

В манастира се съхранявали някои ценни реликви, като Куриловското евангелие, печатано във Влашко през 16в. и голям каменен свещник с надписи от 1597г. (и двете сега са в Църковния историко-археологически музей в София). Свещникът е дело на майстор Вучо Радивоев от с. Кремиковци. Курилският манастир бил духовно и просветно средище, в него е имало килийно училище.

В началото на 20 в. манастирът е бил девически и обитаван от 45 монахини, които развивали просветна и културна дейност, продавали книги, песнопойки, икони.

В манастира имало печатница, и се издавала християнска литература и списание „Християнка”. Той бил действащ до към 50-те години на 20 в., когато няколко сгради от него са взети за психиатричната клиника в съседство.

При турското нашествие в края на 14 в. манастира е разрушен. От запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597, когато се предполага, че тя е обновена.

Църквата е малка, еднокорабна и едноабсидна постройка, с голям притвор и без купол. Стенописите са дело на монаха Пимен Софийски, изографисал много черкви и манастири в България. Разрушаван и опустошаван многократно, манастирът „Св. Димитър” е възстановен отново през 1848 година със средства на жители от околните на Подгумер села - Курило, Гниляне, Кумарица, Желява и др.

Тогава за последен път църквата му е изписана. Останалите манастирски сгради и приписките по църковните книги са от средата на 19 в. Тук е пребивавал Васил Левски при обиколките му из Софийско. През втората половина на 20 в. Подгумерският манастир е превърнат в болнично заведение.
През 16 и 17 в. манастирът бил едно от книжовните огнища в Софийско, в него е имало богата библиотека, а някои книги и документи са били писани от обитаващите го монаси.

Манастирът е съхранявал екземпляр от първото издание на Софрониевия "Неделник" ("Неделно поучение"), отпечатано в Рим през 1806 година. През 1897 г. в манастирската библиотека все още се пазела и книга за всичките празници през дванадесетте месеца на годината (Миней).

Някои легенди го датират от XII в., според някои учени пък манастирът е възникнал през XIV в., а според други - по-късно.

Самото място е било известно на населението като „манастиро” и там наистина има следи от стари зидове.

Не са правени разкопки, които да уточнят историята на това място. В края на XIX в. сградата вече е руина, и е ясно, че църквата е древна и не бива да се датира от XX в. Тогава стените са били издигнати отново и там са се заселили монахини.

По-късно те умират, а жилищната постройка, в която са живели, рухнала след средата на XX в. През 70-те години на миналия век църквата е обновявана и поддържана от местните хора. Манастирът преживява разцвет в най-ново време.

След 1996 г. църковното настоятелство започва да действа за пълно възстановяване на манастира. Усилията им се увенчават с успех през 2003 г., когато църквата и новопостроената към нея жилищна сграда са осветени от Негово светейшество българския патриарх Максим.
Сега църквата на манастира е променила своя облик в сравнение с това, което е била през Средновековието и Възраждането.

Прибавен е открит притвор и камбанария към първия притвор.

Тя е построена през 1886 г. от майстор Игнат Петров от с. Касилак, Радомирско.

Иконостасът е дело на майстора – резбар Стойчо Любенов, а иконите са от майстор Михаил Блажев от с. Тресонче и Иван Доспевски – брат на известния наш сънародник Станислав Доспевски от Самоков.

Стенописите и декорацията на църквата са образци от късновъзрожденския период. Този паметник на културата възпитава младото поколение в любов към християнското учение и предизвиква възхищение от майсторите – строители и зографи.

Построена преди Освобождението на България от османско владичество, през далечната 1869 г. Тя е част от Софийската Света гора. Църквата е много красива - каменна, вкопана в земята.

Иконите и стенописите са реставрирани, но се нуждаят от допълнителна реставрация.

Всяка година на храмовия празник на църквата - „Св. Преподобна Параскева” (Петковден) - 14 ноември, жителите на с. Войнеговци почитат света Петка, защото вярват, че светицата бди над селото. Пред храмовата икона поставят дарове и цветя, палят свещи.

Възрожденската православна църква „Света Троица” в софийското село Мировяне е издигната по времето на турското робство през 1871 г. от майстори от село Тресанче, Битолско.

В архитектурно отношение е каменна базилика с дървен покрив, дълга 12 м. и широка 6,80 м. Иконостасът на храма е дървен с два реда икони. На първия ред са разположени иконите на дванайсетте апостоли, а на втория ред – иконите на Иисус Христос, Света Богородица, Света Троица, Свети Йоан Кръстител и Свети Великомъченик Харалампи.

Девет години след построяването на храма, през 1880 г. той е богато изографисан от братята Михаил и Христо Благоеви от Тресанче, представители на Дебърската художествена школа. Стенописите обхващат периода от сътворението на света до Възнесението на Иисус Христос.

Живописта на двамата братя поразява с яркостта и свежестта на колорита и експресивността на рисунъка. В Софийско те изписват и Долнопасарелския манастир „Свети Петър и Павел“, църквата

„Вси Светии“ в Мрамор и други.

Дебърската живопис обхваща наследство от хиляди икони, изографисани в много църкви и манастири в продължение на повече от едно столетие. Тя носи характеристиките на възрожденската живопис и стремежа към приемственост между старите иконографски традиции и създаването на нова стилистика.

През 2012 г., с помощта на дарители, до храма е построена нова висока камбанария. Камбаната е преместена от по - ниската стара камбанария и днес звънът ѝ се чува в почти цялото, разраснало се през годините село.

Църковен празник на селото е 2 май, в чест на св. Атанасий Велики и св. Цар Борис - Михаил – покръстителят на българския народ. Всички хора от селото се събирали в местността „Търниците“, където се отслужвал маслосвет от двама свещеници. Днес ритуалът се извършва в църковния двор. 

Църквата „Света Троица“ е една от най - старите сгради в района, която може да се определи като архитектурна и културна ценност. Тя е символ на стремежа на местните хора да имат християнски храм в условията на османско иго.

⟶ Още в Галерия ТУК

Най-старата част на църквата датира от 1831 - 1833 г. Първоначално тя е била еднокорабна, едноабсидна, с притвор, заделен от пространството на наоса чрез арка.

По-късно е прибавен почти квадратен притвор, който според датировката на стенописите е от 1866 г. Градежът на стените е масивен, а покритието паянтово.

В олтара има стенописи, датирани от 1835 г. През 1868 г. са изписани северната стена на наоса, стените на вътрешния притвор и източната стена на новия притвор. Вероятно трапезната е изградена в 1896 г., която дата е изписана върху една от вратите.

Иконите върху стените на църквата са дело на самоковските зографи - Коста Петрович Вальов и Димитър Христов Зограф. Според някои автори, част от стенописите принадлежат на български живописец Тома Вишанов, известен като Молера, основоположник на Банската художествена школа. Поп Стоил, първенците на с. Локорско и някогашното настоятелство на храма поставят кована орнаментирана розетка на вратата от предверието на храма с текст: "1896г. - на Стоте", по случай стогодишнината от рождението на руския император.

Понастоящем църквата е полуразрушена и достъпът до нея е много труден.

През следващата година е сформиран инициативен комитет, който подава необходимите документи до Столична община за безвъзмездно учредяване право на строеж на БПЦ.

През 2002 г. инициативният комитет прераства в Църковно настоятелство за изграждане на храм в селото.

През 2003 г. местният отец прави първата копка. Основни дарители са две семейства от Подгумер.

През 2007 г. дарителите поемат изцяло изграждането на храма, направата на иконостаса, обзавеждането, с което стават истински ктитори на храма. Църквата „Вси Светии” е красива бяла постройка с квадратура 60 кв.м и купол.

Построена е на възвишение, в непосредствена близост до кметството в центъра на селото. На 15.05.2010 г. храмът е осветен и открит от Негово Преосвещенство Знеполския епископ Йоан, след три години усърдна работа от страна на църковното настоятелство, дарители и кметска управа.

В Светия престол на храма са вградени мощи на св. мъченик Трифон. Предстои довършване на зографията и изписване иконите на иконостаса, за което се набират средства. Църквата е действаща и е отворена за посещение всеки ден.

В нея служи енорийският свещеник протойерей Димитър Генчев. Храмът е посветен на Вси светии, тъй като в деня на почитането им се пада съборът на селото, наричан "Пресвета", който се чества първата неделя след християнския празник Петдесетница.

До църквата се намират основите на стария храм от 8-9 в., който е бил посветен на “Вси светии” и е разрушен при прокарването на железопътна линия.

Това е най-старата църква, запазена в този район. Днешната църква "Успение Богородично" е била малък параклис към старата църква.

През 1939 г. той е удължен и разширен от VІІ-ма трудова дружина. Днешната църква е еднокорабна базилика с каменна зидария и с камбанария.

Осветена е през 1942 г. от Екзарх Стефан. Църквата е действаща, отворена всеки ден за посетители. Храмовият празник е на 15 август - Успение на Пресвета Богородица. В чест на Христовата майка в двора на църквата се събират много богомолци и се дава курбан.

С цената на много злато кумаричани измолили решение за построяването на църква.

За възникването на селището Кумарица няма писмени документи. За заселването и произхода на имената на с. Кумарица и с. Славовци се разказва в стара легенда. Според нея първите заселници тук били славяни, което се приема за достоверно от учените.

Един керван от тях се движел по римския път за Сердика, воден от своя старейшина Кумарич. Той искал да се засели в околностите на града. Когато спрели да пренощуват, Кумарич който вече бил стар и болен, починал. Новоизбраният старейшина решил да остане и така основал селището Кумарица.

Един славянски род се отделил и се заселил по-настрани. Така се е образувало по-малкото селище Славовци, което получило името си от родоначалника – Слава. Съществува и друго предположение, че първите жители на селището са били преселници – кумати, откъдето идва и името – Кумарица. Това обаче се оспорва, защото куманите са минали по тези земи през 15 век, когато тук вече е била построена християнска църква от местното население.

Старият храм „Св. Николай” бил строен през Второто българско царство, но разрушаван три пъти.  Храм „Св. Троица” е построен през 1904-1906 г. на мястото на разрушената стара църква и е резултат от обединените усилия на жителите на квартала, които са помогнали както с доброволен труд, така и с финансови средства.

До днес са запазени книгите с имената на дарителите. Църквата представлява трикорабна базилика построена от тухли, с площ около 200 кв. м. Иконостасът е автентичен, с дърворезба и оригинални икони. Храмът няма стенописи. Камбаните са оригинални, но за съжаление камбанарията се руши.

Потвърждение за това е ктиторският надпис, сочещ братята Дренъо и Вълчо като дарители на средствата за построяването ѝ.

Двамата братя са смятани за родоначалници на двата най-големи рода в Кътина. Днес техните имена носят кварталите „Дреньовци“ и „Вълци“.

Църквата е издигната вероятно върху останките на по-малък стар православен храм, чийто останки личат и днес около камбанарията на църквата.

В храма са положени мощи на св. мчк Трифон.

Строежът на храма е започнал през 1998 г. по инициатива на Крум Крумов, кмет на Кътина в периода 1995-1999 г. Строителството продължило близо 12 години.

Църквата е издигната с помощта на Софийската митрополия, на местната управа и с доброволните дарения на жителите на с. Кътина, както и на фирми, отпуснали средства за строежа.

Изградена е върху руините на стар параклис, намиращ се в края на селото и построен от местните жители по време на турското владичество по нашите земи. Хората го наричали "манастир".

Старата църква "Св.Петка"  е еднокорабна, едноапсидна (с доста широка апсида), с полуцилиндричен свод, който за съжаление е рухнал (незначителна част е запазена).

Вътрешната дължина на наоса е 5,50 м,а широчината 4,85 м. Пред църквата се личат очертанията на стени,няколкото реда камъни показват, че в някакъв момент е имало и притвор (преддверие). Църквата има само един вход на западната стена,осветявала се е от един прозорец на южната стена,такъв е имало и в средата на апсидата.

В църквата не е останал никакъв възпоменателен надпис, което би могло да просветли произхода и изсторията на паметника,липсват и предания. В архитектурно-планово изпълнение църквата много се доближава с множество селски и манастирски църкви из Западна България, роизхода на които се отнася от XIV в. (с. Беренде) до XvI-XVII в..Балшенската църква ще да е от по-старите и не ще да е по-късна от XIV-XV в.

За това време говори и нейната живопис,по стил,техника и колорит се различава доста от стенописите на XVI-XVII в.

Заслугата е на местни жители, които са помогнали с финансови средства и доброволен труд.

Параклисът е с площ около 30 кв. м. и е изграден с „локорски камък” от местни зидари. Иконостасът е от черешово дърво и има много икони.

Стените и купола все още не за изографисани. Към настоящия момент там има символична „камбанария” и нестандартна камбана.

В близост до параклиса е изградена чешма от камък, пак дар от местните жители. Храмовият празник на параклиса - 40 дни след Великден се празнува събора на селото, когато в двора на параклиса се стичат жители и гости на Локорско.

В списъка на Националния институт по паметници на културата, като художествени паметници на културата са вписани и манастирът "Св. Три светители" с. Чепинци и църквата „Всех светих”.

Разположени са до село Кътина и са се образували от ерозията на делувиалните наслаги, свелечени от планината.

Те са различни по форма, цвят и големина. Повечето са заострени. Основата на пирамидите е оцветена в жълто-кафяво, а върховете им са с виненочервен цвят.

По-известни са групите в долината на Големия дол. Четвъртата група от долу на горе е представлявала в миналото внушителна пясъчна композиция висока до 30 метра. В последните години обаче ерозията е намаляла заради изкуственото езеро и естественото залесяване и те са на изчезване (дори може да се разочаровете от това което е останало).

Кътинските пирамиди са обявени за Природна забележителност на 12.06.1962 г. с площ 11 хектара.

Обявена е за народна старина през1927 г. Местните разказват легенда, за това че крепостта Белиград е построена през римско време като отбранително съоръжение на алтернативен път през Искърското дефиле.

Според легендата последният й собственик, преди падането на България под турско робство бил знатен българин по времето на цар Иван Шишман и притежател на 14 мулета злато,  което при нападението е погребано в подземен тунел, заедно с част от обитателите, опитващи се да избягат от крепостта.

Не е известна датата, на която крепостта е нападната, превзета и разрушена от турците. Днес от нея не е запазено нищо. Останали  са само спомени и огромни изкопи от иманяри, който придават още по загадъчен вид на местността.

Тракийски могили - надгробната могила, източно от селото в местността "Средно ливаде" и надгробната могила на половин километър от с.Кубратово са обявени през1955 г. като археологически паметници на културата с категория "национално значение".

Кулата е седем етажна и е изградена през 70-те години на миналия век. В музея има около 300 експоната, които са събирани  от1956 г. до днес и разказват за историята на Чепинци.